Забележка: Настоящият документ се състои от приблизително 24 печатни страници. За да бъде изцяло прочетен, ще ви е необходим около един час. Не подкрепяме никакви търговски реклами, които бихте видели в сайта.

In English

АНАЛИЗ НА ТРИ ЗАКОНОПРОEКТА

ЗАСЯГАЩИ СВОБОДАТА НА РЕЛИГИЯ В БЪЛГАРИЯ

ВНЕСЕНИ В 39-ТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ

Докладът е изготвен по поръчка

на Комисията по правата на човека и вероизповеданията

при 39-то Народно събрание

и е предназначен за разглеждане

в същата Комисия и Събрание

внесен на 27 Май 2002 г.

В ЦЕНТЪР ЗА РЕЛИГИОЗНА СВОБОДА - СОФИЯ

От Виктор Костов

Докладът е достъпен за прочит в интернет на адрес:

http://bclf.tripod.com/religiousbill.htm на български език

http://bclf.tripod.com/religiousbillengl.htm на английски език

или чрез http://bclf.tripod.com

София, България

МАЙ 2002

СЪДЪРЖАНИЕ НА ИЗЛОЖЕНИЕТО

РЕЗЮМЕ. 3

СЪКРАЩЕНИЯ.. 4

ВЪВЕДЕНИЕ. 5

ЗАГЛАВИЕТО И ТЕРМИНОЛОГИЯТА В ЗАКОНОПРОЕКТИТЕ. 6

ОБЩА ПРЕЦЕНКА НА ВНЕСЕНИТЕ ЗАКОНОПРОЕКТИ.. 7

ПРОБЛЕМИ В ЗАКОНОПРОЕКТА МИЛЧЕВ-КРИКОРЯН.. 9

КОНКРЕТНИ ПРОБЛЕМИ В ЗАКОНОПРОЕКТА “ЦЕКОВ”. 13

ЗАКОНОПРОЕКТЪТ “МЕСТАН-ЮСЕИН”. 18

СТАНДАРТИ И ПРЕПОРЪКИ.. 20

Направен е преглед на предложенията за нов закон по въпросите на религията в България. Законопроектите “Милчев-Крикорян” и “Цеков” не издържат на изискванията на българското законодателство от най-висок ранг по въпросите на свободата на религията—Конституцията и ЕКПЧ. По дух, както и в множество конкретни разпоредби, тези законопроекти са регулиращи, установяват суров административен контрол над съвестта и дейността на религиoзно вярващите. Проблемите на тези законопроекти са на концептуално ниво и ниво конкретни разпоредби. Най-сериозният недостатък на законопроекта “Милчев-Крикорян” е че въвежда държавен орган за контрол над съвестта и религията, който ще се нуждае от сериозен агентуран апарат—полиция на съвестта—за да приложи закона на дело. Най-проблемният аспект при проекта “Цеков” е това, че с ред норми се обезмисля личния и абсолютен характер на правото на свобода на религията. Законопроектът прави вероизповеданието зависимо от институция с цел ефективен контрол на държавата над вярата на хората и нейния израз.

Тези законопроекти, ако биха били приети в сегашния им вид, ще нарушат пряко редица норми и принципи на КРБ и ЕКПЧ и ще са стъпка назад от посоката към демократизация и гражданско общество в България.

Законопроектите са проблемни с това, че: въвеждат дискриминация на религиозна основа, въвеждат повече ограничения върху правото на свобода на религията отколкото са предвидени в ЕКПЧ, имат непоследователна и неясна терминология, пренебрегват препоръките на експерти от съвета на Европа за подхода при изработване на закон по въпросите на религията, въвеждат тежка и дискриминационна процедура по образуването на юридически лица на религиозен принцип, имат двойнствен характер като в една част обявяват свобода на религията, а в друга част на същия законопроект я отричат, въвеждат система от регистрация, която се превръща в “разрешително” от държавата за вяра, въвеждат Дирекция по вероизповеданията—с функции на държавен орган за контролиране на съвестта на хората.

Третият законопроект—на Местан и Юсеин е значително по-демокртичен и с редица поправки би могъл да бъде законопроект, който да допринесе за създаването на добър и демократичен закон за свобода на религията в България.

Препоръките към законодателя са да се съобрази: с европейската терминология; да отчете, че свободата на религия е вече уредена от КРБ и ЕКПЧ и следва един бъдещ закон само да доразвива тези свободи без да въвежда никакви ограничения; че правото на свобода на религия е комплексно право, което се упражнява в комплекс с други основни права и свободи, като свобода на словото, на събранията на закрито без разрешение, на сдружаване и т.н. и ограничаването му неминуемо ще доведе до ограничаването и на тези права. Нужно е в бъдещ закон законодателят изрично да закрепи правото на практикуване на религията без сдружаване и формална регистрация, както и да прокара последователно разделението на държавата от религиозните общности и институции.

Един конкретен подход към радикалното решаване на проблема за закона за свобода на религията в духа на движението към свободно гражданско общество е приемането на ограничен закон по религиозните въпроси. Този закон ще отмени всички досегашни норми по материята и ще урежда само преобразуването на сегашните вероизповедания и религиозни организации в юридически лица по Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Законът може да урежда само данъчни и митнически облекчения за религиозните органзации, които имат благотворителна и социална дейност. Дирекцията по вероизповеданията или подобен орган за държавно-религиозна дейност се закрива или остава само със статистическо-информационни функции. С това уреденото вече право на свобода на религията в КРБ и ЕКПЧ, ще добие реална стойност—религиозните организации са нестопански орагнизации и приравняването им с такива ще доведе до справедливото премахване на дискриминация основана на религия. Правилата за верските организации ще са еднакви като тези на другите нестопански организации. А тези вярващи, които не желаят да се сдружават формално, ще извършват дейността си без да имат регистрирана организация. Това е бърз, фискално евтин, законосъобразен и справедлив вариант за осигуряване на свобода на религията и нейното изразяване и за отделяне на държавата от религиозните организации.

Обратно горе

СЪКРАЩЕНИЯ

БКП – Българската комунистическа партия

БПЦ – Българската православна църква

ЕКПЧ, Конвенцията – Европейската конвенция за защита на човешките права и основните свободи (Ратифицирана от България и част от вътрешното българско право от септември 1992 г.)

Експертизата – По молба на Съвета на Европа: Обобщение на основните принципни заключения представени в Мнение и проект за обобщение от проф. Л.Л. Кристиян, Университет в Льовен-ла-Ньов, Белгия, Мнение, проф. Малкъм Еванс, Бристолски университет, Великобритания, Мнение от проф. д-р Р.А. Лосън, в сътрудничество с д-р Б.К. Лабушанье и г-н К. Голюке, Университет в Лейден, Холандия относно Проект за закон за вероизповеданията в България, Януари-Февруари 2001, български превод.[1]

Експерти при Съвета на Европа—авторите на Експертизата.

КРБ, Конституцията – Конституцията на Република България

КС – Констиутционненн съд на България

МС – Министерски съвет на България

ВЪВЕДЕНИЕ

В демократичното общество законите са средство за уреждане на взаимоотношения в обществото така, че да има ред, спокойствие и просперитет в условията на свобода и зачитане достойнството на личността. Основа на всяка свобода е справедливостта. Ако мислите на хората са за справедливост и свобода, то и законите ще отразяват тези настроения. В противния случай, законът става изразител на потисническите настроения и оръдие на гонения, включително такива на религиозна основа.

Дванадесет години след падането на еднопарийният идеологически диктат над съвестта и свободата на хората в България обществените и законодателни настроения по въпросите на свободата на религията са все още объркани и разнопосочни. От избор на посока в третирането на религиозната съвест и убеждения в българския парламент днес до голяма степен зависи посоката на движение на българското общество към свобода или към тирания утре.

Целта на настоящото изложение е да представи коментар на три законопроекта за нов закон по религозните въпроси в България внесени в 39-то Народно събрание. Разгледаните законопроекти, които бяха обект на анализ са: “Проект за Закон за вероизповеданията”, внесен на 5.7.2001 г. в Народното събрание от народния представител Борислав Цеков; Проект за Закон за вероизповеданията внесен от народните представители Кирил Милчев и Рупен Крикорян на 26.4.2002; и “Проект за Закон за религиозните права и религиозното сдружаване”, внесен от народните представители Лютви Местан и Ахмед Юсеин, внесен също на 26.4.2002 г. За краткост, по-долу тези законопроекти са наречени с последните имена на техните вносители. Например “Милчев-Крикорян” ще означава законопроектът внесен от тези двама народни представители.

В това мнение очертаваме по-съществените слабости на споменатите проекти, като в някои от случаите правим съответните предложения за нови решения. Направили сме също съпоставки със стандартите на действащото у нас законодателство по свободата на религията от най-висок ранг—Конституцията (КРБ) и Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Съпоставка е направена и с препоръките на експерти от Съвета на Европа отправени към българския законодател, по повод на законопроект за вероизповеданията разглеждан в предишното 38 Народно събрание. С това се надяваме качеството на бъдещия закон да бъде на нивото на новите стандарти, към които българския народ се стреми и с които следва да свиква.

Структурата на изложението следва всеки законопроект по отделно, като се спира само на текстовете и принципните положения в проектите, които са противоречиви на логиката на закона или на по-висшите закони уреждащи материята. Обърнали сме внимание на концептуални грешки в текстовете третиращи правото на свбодно изразяване на религия. Счели сме, че когато концепцията и философията на един законопроект е неправилна, това е достатъчно да направи нормативният акт негоден да урежда отношения в тази деликатна сфера. За това изложението не разглежда в пълнота законопроектите, считайки, че вглеждането в детайлите би се наложило ако основите на зконопроекта са добри. Това обаче в два от трите законопроекта не е така. След индивидуалния анализ на законопроектите предлагаме обобщени основните международни стандарти по въпросите на свободата на религията и съвестта. В заключението препоръчваме и вариант за конкретно, бързо, доказано в практиката и справедливо решаване на въпроса за законодателното отношение към религията.

Важно е да изтъкнем, че основен водещ принцип в изготвянето на нов закон следва да бъде факта, че свободата на религиозна вяра е вече уреден въпрос в българското законодателство—има достатъчно норми в КРБ и в ЕКПЧ (която е част от вътрешното българско право). Поради това не се налага един бъдещ закон по религиозните въпроси да се занимава с концептуални въпроси и да преформулира вече установените норми. Един бъдещ закон, по-скоро следва да уточни някои от практическите аспекти на вече установената свобода на съвестта и религията в България. Тази конкретност, разбира се, не може да стига до крайност и да урежда отделни казуси и спорове по църковни и религиозни въпроси. Накратко ще представим становището, че регулирането на религията на равнище “закон” дори не се налага или е нужно в съвсем ограничен размер.

Обратно горе

ЗАГЛАВИЕТО И ТЕРМИНОЛОГИЯТА В ЗАКОНОПРОЕКТИТЕ

Заглавието на всеки документ следва да отразява адекватно съдържанието му. Термините “вероизповедания” и “изповедания” бяха ползвани от тоталитарната власт, както и в закона от 1949 година, чиято цел бе контрол върху вярата и нейното изповядване. Това прави термина “вероизповедание” в заглавието на закона до голяма степен нежелателен. Същият термин е използван от авторите на законопроектите “Цеков” и “Милчев-Крикорян”.

Редно е още от заглавието на закона да личи волята на законодателя да се придвижи към едно ново, свободомислещо уреждане на въпроса за религията в България. На второ място, следва приближаването и интегрирането на България в Европа да е отразено и в терминологията, която употребяваме в случая и която се отнася до свободата на религия. Затова един закон, който се нарича “Закон за вероизповеданията” навява мисли за предишната уредба на материята от комунистическия Закон за изповеданията от 1949 г. Традициите в правото, по принцип, са положително явление и внасят стабилност в обществото. Вида “приемственост” , обаче, демонстрирана още в заглавието на двата от разглежданите законопроекти, е противоположна на посоката към демокрация и гражданско общество в България.[2]

Трето, терминът “вероизповедание”, както е употребен в българската Конституция, е с отчасти различно значение от значението на терминологията употребена в ЕКПЧ, чл. 9. В ЕКПЧ се говори за “свобода на религията” и “свобода да се изповядва религия.” Като част от българското право ЕКПЧ и КРБ следва да имат идентична терминология. Затова “свобода на вероизповеданието” по КРБ следва да бъде третиран като термин, имащ значение на “свобода на религията” или “свобода да се изповядва религия”. (По този начин заглавията на двата проекта за “Закон за вероизповеданията” са на дело проекти за “Закон за религията”.) Освен това, самият термин “вероизповедание” има двойно значение. В КРБ той е употребен в смисъл на (1) право на избор и изразяване на вяра[3][4] и (2) организацията на сдружените по повод на тази вяра хора. Това са две коренно различни понятия и не могат да се употребяват като синоними.[5] За съжаление това объркване е употребено в законопроектите на Цеков и Милчев за да се налагат абсурдни изисквания към вярващите и техните организации—правото на свобода на религията там се свежда до това да имаш религиозна институция.

В този аспект е удачно да препоръчаме едно заглавие на бъдещия закон, като “ЗАКОН ЗА СВОБОДАТА НА РЕЛИГИЯТА В БЪЛГАРИЯ”. То е съобразено с двете основни изисквания за посоката на новия закон: промяна към свобода, а не ограничение и уеднаквяване на законовата терминология с европейската. Това ще е положително развитие, разбира се, ако и съдържанието на подобен законопроект отговаря на заглавието.

Има и други проблеми с терминологията употребена в законопроектите. Например употребата на “граждани” е изиграло лоша шега на авторите на законопроекта “Цеков”. В чл. 1 този законопроект твърди, че адресатите му са българските граждани. Това изключва веднага редица хора, които са под юрисдикцията на България, но не са граждани на България. В частично съзнание за проблема, в последваща разпоредба, законопроектът въвежда и други категории наред с тази на “гражданите.” Вместо обсегът на действие на закона, обаче, да се изясни, объркването става по-голямо.[6]

Затова редно е законодателят да уеднакви терминологията по отношение на лицата, за които се прилага законодателството по въпросите на религиозната свбода с ЕКПЧ. Там се казва, че свободата на съвестта и религията е право на “всеки”.[7] Така ще се избегнат неясноти по въпроса за кого се отнасят правата записани в закона.

Обратно горе

ОБЩА ПРЕЦЕНКА НА ВНЕСЕНИТЕ ЗАКОНОПРОЕКТИ

В общ план можем да кажем, че законопроектите “Цеков” и “Милчев-Крикорян” са насочени към регулиране и ограничаване на правото на свобода на религията. И двата законопроекта декларират съобразяване с европейските и световни стандарти, закрепващи свободата на религията и нейното изразяване. В същото време и двата законопроекта свързват правото на свобода на религията с практикуването му в контекста на институция, пренебрегвайки неговия личен, абсолютен и неотменим характер. Резултатът е неправилно въвеждане на държавен контрол над съвестта и религиозната вяра и нейното изразяване.

И двата законопороекта, в различна форма, въвеждат държавен изпълнителен орган за следене на вярващите, тяхната дейност и организация—Дирекция по вероизповеданията. Законопроектът “Милчев-Крикорян”, ако стане закон в сегашния си вид, ще наложи въвеждането на агентурен апарат и полиция на съвестта (религиозна полиция). Толкова ограничителни са нормите за намеса на държавата в религиозния живот на вярващите и техните организации, предвидени в него.

И двата закона използват тежък регистрационен режим за юридически лица на верска основа, като използват неправилно този режим, за да обвържат с регистрацията на юридическа личност от вярващи с правото на свобода на религията и нейното изразяване. На този вид неразбиране или нарочно незачитане на личния характер на правото на свобода на вярата се спираме в подробния анализ на законопроектите. Целта и резултата от регистрационното третиране на свободата на религиозно-вярващите да се сдружават и образуват юридически лица е да се въведе механизъм, чрез който неконтролируемото право на свобода на съвестта и религиозно убеждение да бъдат проконтролиани. (В конкретния анализ на законпоректа Цеков проследявам механизма, по който се въвежда този контрол.)

И двата законопроекта въвеждат дискриминация основана на религия, като третират по специален начин една определена институция на една определна религия. Закнопроектите налагат и вмешателство във вътрешните дела на тази институция, като този на Цеков допуска богословски твърдения в една от разпоредбите.

В противовес с описаните тенденции, в евентуалния бъдещ закон следва да бъде застъпен принципът на позитивното право, а не на разрешителния режим, по отношение на религията. Позитивното право третира гражданите и техните организации с доверие и наказва само онези, които нарушат закона. Разрешителният режим е правно мислене, което “наказва” всеки с тезата, че той е по презумпция нарушител, който може да върши дейността си, само след като убеди държавата, че няма вредителски намерения. Такъв подход, макар и унаследен в обществото ни, не може да съжителства с модерното гражданско общество. Примери за разрешително мислене виждаме в следните разпоредби на законопроектите:

Изискване на разрешение от общинските власти за да се проповядва вярата на публично място различно от мястото, където обикновено вярващите се събират заради вярата си (чл. 5 от законопроекта Милчев-Крикорян);
Достъпът до молитвен дом да се осъществява от отделен вход (чл. 19 ал. 2, Цеков);
Държавата води регистър на вероизповедания без статут на юрдически лица, и има права да преустановява дейност на несъществуващо юридическо лице с помощта на МВР—което сочи, че законодателят разбира свободата на религия като основана на резрешително от държавата, а не като лично, абсолютно, ненакърнимо право (чл. 28, ал. 11 от Милчев-Крикорян)
Преподаването на “верско убеждение” по програма неодобрена от две държавни институции се наказва с глоби до 500 лева. Това означава, че дори едно домашно изучаване на Библията в група може да бъде санкционирано от органа по контрол на съвестта, който следва да налага глоби за “преподаване на верско убеждение”. (чл. 58 на “Милчев-Крикорян”)

Въпреки ограничителния дух и на двата цитирани законопроекта, в тях не липсват и неутрални норми или дори норми, благоприятстващи някои аспекти на правото на свбода на религия. Тези аспекти, обаче, са свързани с имуществени отношения, а не със същността на правото на вероизповедание. Такива са разпоредбите, които облекчават данъчните задължения на религиозните организиции. На фона на общия дух, с който са написани тези законопоректи, положителните черти в тях са незначителни, за да ги направят сериозен източник на нормотворчески материал.

За разлика от тези два законопроекта, третият—на Местан и Юсеин—има положителна посока и философия. Този законопроект на практика прави това, което е нужно във фундаментланото отношение към един бъдещ закон в сферата на религията—доуточнява вече установената свобода на религията в българското вътрешно право от най-висока степен (КРБ и ЕКПЧ) и европейските стандарти. За съжаление в този законопроект също има огранчителни текстове, които влизат в противоречие с тези актове и препоръките на Съвета на Европа. Премахването им би направило този документ годен да послужи добре при изготвянето на един бъдещ закон за свободата на религията в България.

Обратно горе

ПРОБЛЕМИ В ЗАКОНОПРОЕКТА МИЛЧЕВ-КРИКОРЯН

В тази част коментирам най-вече проблемните аспекти в законопроекта. Накрая съм дал заключение относно възможността този законопроект да послужи при изработването на закон за свободата на религията в България.

Глава първа

Чл.2 (3) Предвижда ограничения на свободата на вярата, които са повече от тези, визирани в ЕКПЧ чл. 9. Конвецията не включва ограничения поради “използване за политически цели” или ако правото “застрашава националната сигурност”. Както правилно питат европейските експерти по повод подобни ограничения в предишен законопроект: “Религиозната практика може да бъде ограничена, ако властите сметнат..., че тази практика е насочена срещу националните интереси...или че се ползва за политически цели...Това са неясни предположения, които оставят широко поле за интерпретиране. Ще могат ли религиозните общности да подкрепят бедните или да се обявят срещу аборта – или това ще се приеме като преследване на политическа цел?”[8]

Чл. 4, 5. Тези разпоредби дават нова дефиниция на комплексното право на свобода на религията, като ограничават изразяването на религиозни убеждения и тяхното свободно разпространяване. Чл. 5 в противоречия с предходен чл. 3 въвежда разрешителен режим за публично изразяване на религията. Разрешението се дава от общинските власти. Това е вмешателство на държавата в дейността на вярващите и дискриминация, основана на вяра. За сравнение, при подобни изяви не-религиозни групи, например атеисти, могат да споделят убежденията си само с уведомяване на общинските власти. Законопроектът явно въвежда преференции за атеистите за сметка на вярващите в Бог.

Експертите от Съвета на Европа посочват, че свободата на религията и съвестта е “право с много измерения”. То включва “свободата на дадено лице да изразява своята е религия е приложимо не само в общност с други, “пред обществото” или сред онези, чиято вяра това лице споделя: тази свобода може да се изтъква и “самостоятелно” и “в частна обстановка”; освен това тази свобода...включва правото да се полагат усилия да бъде убеден някой съсед, например чрез “учение”, което право, ако бъде нарушено, ще превърне в мъртва буква Член 9 (от ЕКПЧ б.а.), който постулира “свободата на човек да променя своята религия и убеждения”.”[9]

Чл. 9. Въвежда терминът “институции на вероизповеданията.” Разпоредбата изисква религиозната общност да упражняват своята дейност в общността и обществото чрез “институция”. Това е вмешателство на държавата в религиозната вяра и изразяването й свободно. Защо следва законът да определя дадена релгиозна общност да има “институция”? Това би означавало да се ограничи възможността за лично верско изразяване, тъй като членовете на религиозната общност могат да осъществяват религиозна дейност само, чрез “институции”. Задължителната груповост е въведена за да се проконтролира обществената изява на вяра. Нарушена е Конституцията и чл. 9 ЕКПЧ.[10]

Чл. 12. Ненужно преписване на текста от Конституцията. Обратно горе

Чл. 14. Преписана и разширена е конституционната норма. Какво означава че “Източното Православие” има “историческа роля” и “актуално значение” за живота на българската държава? Текстът напомня за една доскорошна “ръкводна и историческа роля” на определена идеологическа машина—БКП—която беше окупирала държавните структури на всички нива. Този текст от законопроекта прогласява неконституционна близост между религиозна вяра и държавен апарат. Държавата следва да е отделена от религиозните институции. Нарушен е чл. 13 ал. 2 от Конституцията.

Глава втора

В общ план тази глава урежда имуществените въпроси, свързани с религиозните общности на базата на вече съществуващото законодателство.

Чл. 12 (2) Ограничава свободата на словото и свободата на получаването и разпространението на информация чл. чл.38, 39, 40, 41 от Конституцията. Обезсмисля съществуването на нестопански организации учредени от вероизповедания. Тези организации не могат да не изразяват верско убеждение в дейността си. В крайна сметка, те не са учредени от светски или атеистични групи, а от верски такива. Недопустимо противоречи и на ЕКПЧ, чл. 10.

Чл. 19-21. Положителни разпоредби за освобождаване от данъци и такси. Тези членове издигат свободата на религия и съвестта на нужното стъпало от ценностната система на законодателя и обществото.

Глава трета Обратно горе

Като цяло тази глава е израз на добронамереното отношение на законодателя към определен аспект от благотворителната дейност на религиозните организации. Въпреки това, регулативното мислене, видимо в “Общи разпоредби”, е проявено и тук.

Чл. 26. В тази разпоредба проличава полицейския характер на предвидената в законопроекта Дирекция на вероизповеданията, уреден в Глава четвърта. Как ще следи Дирекцията за “упражняване на субективното право на вероизповедание”? Какво точно означава, “субективното право на вероизповедание” в този точно случай? Тези въпроси нямат отговор в законопроекта. Налице е вмешателство на държавата в дейността на верските учреждения и личния аспект на правото.

Един от аспектите на свободата на религия е това, че “държавата не дава оценка на религия и убеждения”.[11] С прилагането на тази разпоредба ще се наруши този принцип и съответно закона.

Глава четвърта

Като цяло тази глава урежда функциите на държавен орган при изпълнителната власт, който взема отношение по въпросите на религията и религиозната свобода в България. Функциите възложени на този орган, наречен “Дирекция по вероизповеданията”, са предназначени за налагането на пълен контрол над съвестта на вярващите хора и техните общности. Духът и буквата на тази глава от закона противоречи на българското право от най-висок ранг, на международните стандарти по човешки права и свобода на религията и на препоръките на експерти от Съвета на Европа.

Ще споменем само ал. 2, която изисква Дирекцията до одобрява всички курсове по вероучение в страната. Без дефиниция на “вероучение” това е всяко преподаване на вяра и споделяне на религиозно убеждение. Правата на държавната администрация да упражнява контрол над религията е на практика неограничена. Дори и да беше дефиниран термина “вероучение”, редно е държавата да контролира само държавно-управляваните училища: “държава” и “общество” са две различни понятия, а не синоними. Държавата не може да изземва всички функции в едно свободно общество.

Ал. 3 изисква разрешение на Дирекцията за привличане на т.нар. “култови служители” от чужбина. Недопустимо вмешателство на държавата във вътрешния живот на религиозната общност. Ако държавата не може да изказва мнение по въпросите на богословието и ценността на дадена релгия, защо да може да ограничава личните контакти на служители на вярата и да решава кой може да служи и кой не? Това е вътрешен въпрос на религиозната група. Такова ограничение не е въведно за никой друг вид дейност в обществото—за контакти между бизнесмени, нерелигиозни нестопански орагнизации, спортни дейци и други. Ако една частна фирма покани рекламен експерт от чужбина, за да проведе една успешна рекламна кампания в България, би ли било нормално министърът на финансите да даде разрешение на управителите на фирмата да поканят точно този човек?

Ал. 11. Дирекцията води регистър на нерегистрираните религиозни групи! Възможно е определена религиозна група да не желае да регистрира свое юридическо лице, което е гарантирано законно право на свободата на религия. Регистрацията на юридическо лице е начина, по който се “овеществява” желанието за сдружаване на индивиди с еднакви убеждения. Регистрацията няма за цел да представлява пред обществото разрешение за религиозна дейност от държавата. Как може и защо следва да бъдат заставяни хора с еднакви убеждения, които обаче не искат да имат формална структура на сдружаване, да имат такава против волята си? Това е направено поради стремежа на авторите на законопроекта да “институционализират” по някакъв начин личното и абсолютно право на свобода на съвестта и религията, за да бъде подложено на контрол. Желанието на авторите за контрол над съвестта тук придобива най-тъмни и застрашителни краски. Друго предположение за мотивите за написването на този член е неразбирането на личния и абсолютен характер на свободата на съвестта и религията. Това право принадлежи на човешката личност, а не на организацията, която група личности създават. Недопустимо е вярващите да бъдат заставени да регистрират убежденията си в държавен орган.[12] Обратно горе

Глава пета

Урежда механизма на придобиване на статут на юридическо лице на вероизповеданието чрез регистрация в съда. Ограничителните моменти са, че това е само Софийски градски съд, независимо от седалището на вероизповеданието. Това е определено неудобство за молителите. Води се и регистър на сградите за богослужение. Защо е нужен такъв: за бързи полицейски акции срещу опасните молитви в богослужебните сгради или за насърчаване на обществеността да посети тези сгради? Определено представлява дискриминация на основа религия.

Чл. 42 Предвижда отказ за вписване на юридическо лице ако то се ползва за “политически цели” или ако застрашава “националната сигурност”. Въпреки, че КРБ предвижда тези основания за ограничаване на правото на свобода на религията, те не са предвидени в ЕКПЧ. Съгласно чл. 5 ал. 4 от КРБ, ЕКПЧ има приоритет над КРБ при прилагането й на територията на България. Така че независимо от конституционното записване на използването за политически цели на правото на вероизповедание и застрашаването на националната сигурност от същото, тези текстове са неприложими поради противоречие се ЕКПЧ, чл. 9. Там се предвиждат само три основания за ограничаване на правото на религия.[13]

Глава шеста

Тази глава урежда механизма за ограничаване на правото на вероизповедание. Без да се спираме на този механизъм[14] следва да отбележим, че чл. 47 точки 2 и 3 пряко противоречат на КРБ, ЕКПЧ и други международни документи по човешките права.

Ако “изразните средства” на дадено изразяване на вяра представляват заплаха за обществото и реда, то сигурно те биха били наказуеми по други закони, а не по религиозния закон. Така забраната на изразните средства, без употребата на тези средства да представляват престъпление, е въвеждане на цензура на свободата на съвестта, религия и словото по мнение на органа по религиозен контрол. Ако има престъпление следва то да бъде преследвано по общия наказателен закон, а не по някакви особени правила в религиозен закон.

Глава седма

Притеснения предизвикват високите глоби предвидени за практикуване на вяра, която не е контролирана от държавата. Главата следва да отпадне изцяло.

Чл. 57. Осигуряването на достъп на държавен орган по контрол на съвестта не може да бъде поставено по-високо от неприкосновеността на жилището и правото на необезпокояван личен живот (чл. 8 от ЕКПЧ). Това право може да бъде ограничавано само в изключителни случаи и провеждането на държавен контрол над вярата на хората не е от тях.

Чл. 58. Преподаването на верско убеждение по неодобрена от две държавни агенции програма води до глоба. Абсурдна разпоредба, тъй като стотици и хиляди религиозни програми и обучения практикувани в стотици обещества и църкви ще попаднат под разпоредбата. Този текст е недопустимо нарушение на свободата на религията и нейното изразяване и нарушава забраната за оценъчна дейност на държавата относно богословски категории.

Обратно горе

Заключение относно законопроекта Милчев-Крикорян

В заключение следва да отбележим, че законопроектът Милчев-Крикорян не може да служи за модел на един нов евентуален закон за свободата на религията в България. Този законопроект трябва да бъде изцяло пренаписан—с нов дух, и нова посока. Редица разпоредби в Глава първа “Общи положения” въвеждат недопустими ограничения на свободата на религия (чл. 2, 4, 5, 9). Глава 4 следва изцяло да отпадне или да бъде изцяло пренаписана. Авторите следва действително да се съобразят с начина, по който е третирана свободата на религия и нейното изразяване в ЕКПЧ и от експертите при Съвета на Европа, а не само да декларират такова съобразяване без то да е факт (Вж. Мотиви към законопроекта).

Ако за момент приемем, че законът се приеме в сегашната му редакция, той има само два пътя пред себе си: (1) да остане мъртъв закон поради неприложимост на ограничителния си характер като дух и буква или (2) ако бъде приложен стриктно, да доведе до създаването на полицейска държава със широк агентурен апарат към изпълнителния орган по религиозните въпроси. Това ще означава край на свободата в България, защото ако държавата контролира съвестта на вярващите, тя неминуемо ще се обърне и към контрол върху всеки друг вид убеждения, за сметка на такива, които управляващите желаят да наложат.

Обратно горе

КОНКРЕТНИ ПРОБЛЕМИ В ЗАКОНОПРОЕКТА “ЦЕКОВ”

В тази част от изложението засягаме някои от по-сериозните недостатъци на законопроекта Цеков. Следва да припомним, че този законопроект се различава незначително от представения на експерти от Съвета на Европа. Някои от текстовете са запазили редакцията на така наречения “консолидиран” проект, обсъждан в 38-то Народно събрание в периода 2000-2001 г.

Глава първа

Чл. 1. Проблемите започват от първата разпоредба. Въпреки изричните забележки на експертите при Съвета на Европа относно нуждата от ясна терминология относно адресатите (лицата за които се отнася законопроекта), авторът е допуснал същите противоречия. В този член се дава обсег на закона само по отношение на “българските граждани”. В чл. 6 от законопроекта вече имаме въведени нови категории лица с различен имиграционен статут: български граждани, постоянно пребиваващи чужденци, лица със статут на бежанец. Неясно е какво става с временно пребиваващите чужденци и лицата без гражданство? Те явно не могат да участват в религиозна общност според автора. Друг въпрос е: ако законът урежда правото на вероизповедание на българските граждани по чл. 1, и (чл. 2 ал. 2) защо в чл. 6 се говори и за други категории лица? Налице е обърканост на понятията, която нарушава вътрешната логика на законопроекта. (Виж също чл.28, ал. 1)

Връщаме се на препоръката дадена в началото: бъдещият закон за свобода на религията в България трябва да ползва терминология най-близка до тази употребена в ЕКПЧ и други международни документи. Така вместо “граждани”, термин който предполага взаимоотношения между личност и държавното управление на определен народ, следва законодателят да употреби термините “всеки” и “всички” и дори “хората”. Така ще се избегне двусмислие и нежелани ограничения на правата с неясни правни последици.

Чл. 3. Подобно на законопроекта “Милчев-Крикорян”, и тук се въвежда като основание за ограничаване на правото на свобода на религията националната сигурност, преследването на политически цели. Вече пояснихме, че тези ограничения на правото на свободно изразяване на религия не са в съответствие с европейските стандарти, въпреки, че са записани в КРБ. ЕКПЧ отменя противоречащите и разпоредби от КРБ, в случая чл. 13, ал. 4 и чл. 37 ал. 2.

Чл. 5. Сериозен проблем е текстът на този член. Непосредствено след обявяване на отделеността на религиозните институции от държавата и недопустимостта държавата да се меси във вътрешния живот на религиозните институции в предходния член, тази разпоредба нарежда точно обратното. Текстът конкретно назовава коя институция е “изразител и представител” на определена вяра. Нещо повече, този текст дава ex lege статут на юридическо лице на “Българската православна църква” (БПЦ) нещо, което законодателят не прави за никоя друга вяра или верска институция. Едно е, да обявиш, че източното православие е традиционна вяра в България, колкото и несмислено е една културна особеност да се закрепва декларативно в закон. Друго е, обаче, богословският подход на законопроекта, който е на ръба на “одържавяване” на един вид християнска религия.[15] Дали БПЦ желае да се ръководи от Светия синод, както настоява представителя на държавна власт, не е ясно—на църквата е отнета възможността да решава без намеса вътрешните си дела. Това е направено със силата на закон, ако този законопроект стане такъв или подобна разпоредба бъде приета в бъдещия закон. От друга страна, твърдението на законодателя, че БПЦ е член на “Едната, света, съборна и апостолска църква” е изцяло богословско твърдение. Това е недопустимо при положение, че църквите и религиите, включително и БПЦ, следва сами да определят богословските си твърдения и принадлежност.

Нарушен е принципа за отделяне на църквата от държавата. Има намеса на държавата във вътрешно организационния живот на религиозна институция. Установено е преференциално отношение и респективно дискриминация на останалите религиозни групи в полза на едно вероизповедание. Всички тези нарушения са в разглеждания текст от законопроекта “Цеков”.

Чл. 9-13. Визират регистрацията на религиозните общности, за да станат юридически лица. Въведен е двоен режим на регистрация—пред Софийски градски съд за централните ръководства на вероизповеданията, а за местните поделения регистрация пред съответния окръжен съд.

Неясно защо и кметовете са включени в регистрирането, като на тях лежи тежестта да водят регистър за религиозната група и представляващите я лица. В регистрацията участват СГС, Дирекция по вероизповеданията, окръжен съд, кметове. Решенията на СГС се публикуват в “Държавен вестник”. Процедурата е немотивирана, излишно утежнeна и застрашава правото на свобода на религията поради възможността кметските власти да злоупотребяват с характера на извършената регистрация в техния регистър. Не е изяснен въпроса: какви са правните последици, ако местното поделение е регистрирано в окръжния съд но не е регистрирано при кмета?

Това създава сложна и ненужна система за придобиване на статут на юридическо лице. Застрашено е правото на сдружаване. Тъй като такава тежка процедура не е предвидена за други нестопански организации, въвежда се дискриминация заради религия, чрез утежняване на процедурата.

Обратно горе

Глава трета

Отнася се до заличаването на юридическото лице на религиозната общност, така наречената от автора “религиозна институция”.

Чл. 14 (2). Дирекцията по вероизповедания може да дава “експертно заключение” при прекратяване на религиозната институция. Учудващо е от какъв характер ще е това експертно заключение при положение, че държавата не може да дава оценка на религиозните вярвания и убежденията на хората?[16] Очевидно авторите не се съобразят с този принцип поради невежество или пренебрежение.

Чл. 15 т. 1. Отново са цитирани основанията за ограничаване на свободата на религия противоречащи на чл. 9 от ЕКПЧ, като основания за започване на процедура по заличаване на религиозната институция—използване на свободата на религия “за политически цели, срещу националната сигурност и за разпалване на расово, етническо и религиозно противопоставяне”.

Не случайно Конвенцията изчерпателно изброява условията за ограничаване на религиозната свобода в чл. 9, ал. 2 от ЕКПЧ и сред тях не са гореизброените. Ако християнски мисионери проповядват за Исус Христос в райони населени с мюсюлмани, това не би ли се счело за “разпалване на етническо или религиозно противопоставяне” от заинтересувани групи и власти? Не бива да се забравя също, че правото на свобода на религията включва и правото вярващият да убеждава и да привлича други в своята вяра. Както изтъкват експертите от съвета на Европа, напрежението, което плурализмът в религиозните вярвания предизвиква, не е основание да се ограничи плурализмът и свободата на изразяване на вярата. Ролята на държавата е да гарантира търпимост между различните групи.[17]

Аз бих отишъл по-далеч—ролята на държавата не може дори да се свежда до гарантиране на търпимост, тъй като несъгласието с една несподелена религия е вид нетърпимост към нея, което е част от свободата на съвестта. Ако тази нетърпимост към религията не получи израз в нетърпимост и агресия към хората, които са нейни носители, не би следвало държавата да налага каквито и да било ограничения за свободен дебат и несъгласие между различните вярващи. Държавата следва да гарантира реда и сигурността на хората и това да не се извършват престъпления срещу личността и имота на други, включително и когато се касае за религиозна нетърпимост като причина за извършване на деянието. Държавата, обаче, не може да налага или ограничава убежденията на хората.[18]

Обратно горе

Глава четвърта

Относно дейността на религиозните институции.

Чл. 19 (1). Излишен текст, освен ако в съзнанието на автора не съществува предположението, че без такъв текст не би било разрешено религиозните институции да наемат и да придобиват помещения и сгради за религиозни служби.

(2) Защо е нужен самостоятелен вход? За производство и търговия с опасни вещества и оръжие ли става дума? Не е ли нормално наемател и наемодател да решат как да бъде решен въпроса с входа без да е нужно това да става със силата на закон?

(3) Излишен текст. Разбира се, че публичните събрания на открито стават по реда на Закона за събранията, митингите и манифестациите. Религиозните събрания на открито са както всяко друго събрание на открито с образователна, политическа или развлекателна цел.

Чл. 26 (2). Неясно е какво авторът е имал предвид с “изключително право” на религиозните институции за разпорстранение на религиозна информация “свързана със съответоното вероизповедание”. Това е ограничение на фунадменталното конституционно право за свобода на събирането и разпространяването на мнение и информация. Всеки може да разпространява Библията, например, и да я издава след като си уреди въпроса с авторските права върху съответния превод и издание.

Чл. 28. Ограничава свободата на словото и възможността за изразяване на мнение като свързва правото на сдружаване на една група с определени убеждения с разрешение от друга група от хора. Създава дискриминация на религиозна основа, като поставя условие за упражняването и на свободата на сдружаване. Отново само “граждани” са визирани като носители на правото.

(2) Фундаментално неразбиране за ролята и същността на правото на свобода на религията. Текстът гласи: “Юридическите лица с нестопанска цел по ал. 1 (създадени за подпомагане на религиозна институция) нямат право да осъществяват дейност, която представлява публично практикуване на вероизповедание”.

Отново ще напомним, че юридическо лице не може да практикува вероизповедание—публично или не-публично. Само хора могат да осъществяват това право. Правото на свобода на съвестта и религия е ЛИЧНО. Юридическото лице е правна фикция (тоест—измислица) за улеснение при сдружаването на хора. То не може да мисли, да има чувства; юридическото лице няма душа, не е човек, не може да вярва в Бога. Юридическото лице може да има САМО ИМУЩЕСТВЕНИ ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ. Юридическата личност, за разлика от истинската личност няма основни човешки права, защитаващи нейните основни свободи и достойнство. Така, че забраната на този член е ограничителна и в същото време безмислена. Не юридическото лице ще осъщствява публично правото на вероизповедание, а хора, които са се сдружили и са създали това юридическо лице.

Обратно горе

Глава пета

Чл. 30. точки 3 и 4. Какви точно експертни заключения ще дава дирекцията и какво ще върши “експертната консултативна комисия” към нея, е неясно, при положение, че държавата не може да има мнение по богословски въпроси.

Глава шеста

Оставяме настрана огромните глоби и се насочваме към причините за тяхното налагане.

Чл. 31. Тази разпоредба отрича свободата на религия и нейното изразяване в личен и обществен план. Явно никой не може без разрешително от религиозна институция да се моли или проповядва публично. Свободата на религия по този начин може да се упражнява само чрез институция. Този подход за ограничаване на свободата на религия е израз на вече споменатото неразбиране на това що е правото на свобода на религията. Налага се да повторим, че и в този член авторът демонстрира убеждение, че правото на религия и нейното изразяване следва институцията, а не личността. Това убеждение напълно противоречи на ЕКПЧ, КРБ и препоръките на експертите при Съвета на Европа.

В желанието си да наложи контрол над вярващите вносителят на законопроекта

следва следната формула от шест стъпки:

Религиозната свобода е лично право;

Личното право не подлежи на контрол;
Държавата трябва да контролира религията;
Държавата може да контролира институция;

Създават се разпоредби, които обвързват личното право с институция;
Държавата контролира личното право чрез контрол на институцията.

Това, което в действителност става тук, е че се обръщат стойностите на правата на сто и осемдесет градуса. Правото на свобода на религията е сложното право и при неговото прилагане може да се приложи и свободата на сдружаване. Това е правилното съотношение. Законопроектът (както и този на Милчев) обръща тази зависимост наопаки—правото на сдружаване става основното право, а личното и абсолютно право на вероизповедание става зависимо от упражняването на помощното право на сдружаване. Така регистрацията на юридическо лице—едно второстепенно по значение право—става централен фактор в упражняването на свободата на съвестта и вярата.

Ако тази логика не е проличала достатъчно ясно в горните съпоставки, следва да обърнем внимание и на “Допълнителната разпоредба”. Ще цитирам разпоредбата, за да стане ясна контролиращата нагласа на автора на законопроекта “Цеков”:

“Вероизповедание” означава религиозина общност и нейната религиозна институция, регистрирана при условията и по реда на този закон.

Ако се върнем към терминологичните бележки от началото на това изложение ще видим, че разпоредбата нарича вярата “регистрирана институция”! Вероизповедание има двоен смисъл. Ако употребим в цитираната разпоредба “религия” или “вяра”, вместо “вероизповедание”, текстът се чете така: Вяра (или религия) означава религиозна общност и нейната религиозна институция, регистрирана при условията и реда на този закон.

Тук виждаме формулата за контрол над съвестта и вероизповеданието изкристализирала в най-чист вид. Необяснимо е, защо авторите на законопроекта са решили да дадат определение в тази част от законопроекта, вместо в самото му начало. Употребата на съюзът “и” в изречението свързва “вероизповедание” не само с общността от вярващи, но и с институцията на тази общност. Не само че си длъжен да вярваш в общност, но тя трябва да е институционална общност “регистрирана” по религиозния закон! С това определение са отказани на хората с религия да могат да я изразяват индивидуално, заедно с други, без да са регистрирани в “институция” и заедно с други регистрирани в чужбина.

Обратно горе

Заключение по законопроекта Цеков

Правилното отношение към свободата на религия и нейното изразяване е на премахване на административни, правни и бюрократични пречки пред изразяването на религия, а не издигането на нови бариери пред вярващите и тяхната дейност. Това е идеята на КРБ и ЕКПЧ, това следва да е посоката при изготвяне на бъдещ закон по тази материя. Законодателят трябва да възприеме аксиоматично тезата, че мнението на индивида по въпросите на религията не бива да води до ограничения, така както това не би станало по повод мнението на човек по въпросите на физиката или геометрията.

Законопроектът “Цеков” има достатъчно негативно отношение към свободата на религията, за да е непригоден да стане нормативен акт. Освен това личи явно неразбиране на философията и същността на правото на вероизповедание (или на свобода на религията и нейното изразяване). Законопроектът “Цеков” отрича на дело личния и абсолютен характер на правото на вероизповедание и се опитва да го сведе до право, подлежащо на държавна регистрация и контрол. За целта законопроектът въвежда абсурдни формулировки на фундаментални постановки от правото на свобода на съвестта и религия. Недопустимо е в едно законодателство, което се стреми да се демократизира и да постигне стандартите на гражданското общество законопроект с подобна философия да бъде един от централните източници на идеи за работа.

Обратно горе

ЗАКОНОПРОЕКТЪТ “МЕСТАН-ЮСЕИН”

Като цяло духът и концепцията на третиране на правото на свбода на религията в този законопроект е коренно различна от другите два законопроекта. Това личи и от самото заглавие на документа: Закон за религиозните права и религиозното сдружаване. Законопроектът върши до голяма степен това, което следва да направи един бъдещ закон за свободата на религята—доразвива вече закрепеното в КРБ и ЕКПЧ право на свобода на съвестта и религия и тяхното изразяване. Другояче казано, този закон няма двойнствена природа—не предлага демократично звучащи текстове и след това да въвежда разпоредби в противоречие с преписаните от Конституцията и Конвенцията разпоредби.

От друга страна, авторите не довеждат до завършен вид демократичния принцип относно свободата на религия. Въпреки, че законодателното мислене, демонстрирано в законопроекта, е в правилната посока, той следва да бъде усъвършенствуван за да отпаднат редица ограничителни норми предвидени в него.

Глава първа

В чл. 9 се забранява проповядването на религиозна нетърпимост и враждебност на религиозна основа. Тази формулировка може да се окаже ограничителна по отношение на изразяване на правото на религия. Не е ясно какъв критерий ще се прилага за да бъде оценено едно проповядване или учение като “религиозна нетърпимост”. Пример за това е ексклузивното твърдение на християнската вяра, че никой не може да бъде спасен от греховете си и да познае Бог освен, чрез Божия Син Исус Христос. Такова твърдение е обидно за много представители на други религии (и е било причина за гонения срещу християни от началото на най-ранните години на християнството). Но това твърдение отговаря на съвестта и вярата на християните и е централна Библейска доктрина. Въпреки свободата на съвестта, някои не-християни биха счели, че тази доктрина е проповядване на “религиозна нетърпимост” или “подбуждане към враждебност”. Поради това, текстът на чл. 9 е адекватен само в частта си, в която забраната важи за насилие на религиозна основа. Другите забрани могат да се тълкуват прекалено широко, така че да се ограничи свободата на съвестта.

Глава втора

Регистрацията на юридическото лице на верските групи става пред съда. От чл. 11 и 12 по аргумент от противното се извлича, че една религиозна орагнизиця може да регистрира юридическо лице, но може и да не регистрира такова. В същото време желателно е един бъдещ закон изрично да подчертае, че правото на свобода на религията означава практикуване на вяра и изразявенето и сам или с други, при и без сдружаване, с или без регистрация. Това е хубаво да стане, за да се открои положението, че правото на вероизповедание е много повече от това група хора да си регистрират организация по даден ред.

Чл. 17 предвижда, обосновано, един кратък двуседмичен срок, в който съдът следа де се произнесе по искането за образуване на юридическо лице от религиозната група. Процедурата като цяло е опростена и облекчена в сравнение с другите два законопроекта.

Чл. 21. За съжаление авторите са допуснали същата грешка, както и авторите на другите законопроекти, относно основанията за ограничаване на правото на свобода на вярата. В чл. 21 съдът отказва регистрация на организацията на религиозна общност, ако тя си поставя политически цели, или такива насочени срещу националната сигурност. Моралните становища, които религията подбужда своите последователи да заемат, могат лесно да бъдат интерпретирани като политически домогвания. Ако, например, една религозна група изрази мнение на протест срещу узаконяването на хомосексуалните бракове или евтаназията, такова изявление би могло да бъде възпрепятствано от заинтерсованите групи като употреба на религията за политически цели. Така реално може да се обезличи и ограничи правото на свобода на религията, ако това основание за ограничението му се запише в закона.

Чл.33 и 35 правилно поставят данъчни облекчения за дарения за религиозните организации и при благотворителни дарения от тях към нуждаещите се. Тези облекчения не представляват преференции на религиозна основа, а отразяват нуждата от насърчаване на благотворителността. Известно е, че религиозните организции, особено християнските, са известни с помощта, която оказват на слабите, бедните и онеправданите в обществото. С тези данъчни облекчения ще се насърчи добродетелността и благотворителността, които са основни качества на хората в едно свободно и гражданско общество.

Чл. 40 предизвиква въпроси с това, че религиозното образователно заведение не може да пресява учениците си по религиозен принцип. Ако е логично и справедливо законът да постави такова изискване при грижата за стари, безпомощни или болни хора, то образованието е нещо съвсем различно. Вярата е и учение. В такъв случай, да задължиш едно религиозно училище да не пресява учениците си според убежденията им е вмешателство на държавата в свободата на вярата и религията. Това училище просто губи религиозния си характер. Друг е въпроса ако си създал социално заведение, в което да се грижиш само за тези от твоята вяра—това наистина изглежда несправедливо и манипулативно отношение на религиозната група. Но въпреки това, дори в тези случаи, които са малко в реалния живот, законодателят следва много внимателно да формулира ограниченията в дейността на социалнато или здравно религиозно заведение—все пак става дума за частна, а не за държавна институция и държавата не може свободно да определя философията на работа на частните структури.

Чл. 41-42. Държавният орган, който има отношение по въпросите на религията и свободата на религията, е Дирекция по религиозните права и има само статистическо-информационни и помощни функции. Този орган е в съответствие с една положителна, а не контролираща, визия за държавното участие в религиозния живот.

Заключение относно законопроекта Местан-Юсеин

Отношението към свободата на религията и нейното изразяване в този законопроект показват едно по-задълбочено разбиране на това важно и комплексно право в сравнение с другите два законопроекта. След нужното усъвършенстване и премахване на някои ограничителни разпоредби противоречащи на КРБ, ЕКПЧ и на съветите на експерти от Съвета на Европа, законопроектът Местан-Юсеин може да бъде използван в изработването на един нов закон за свободата на религията в България. Духът и пососката на този законопроект са по-скоро към установяване на вече закрепената от КРБ и ЕКПЧ свобода на съвестта и религията. Една значителна разлика от стремежа към регулиране и контрол на съвестта, отношение, ясно изразено в другите два законопроекта.

Обратно горе

СТАНДАРТИ И ПРЕПОРЪКИ

Накратко в тази част ще напомним стандартите, които следва да определят характера на един нов закон за свободата на религията и нейното изразяване. Законодателят следва да се води от тези стандарти при изработването на новия закон, за да създаде един добър, качествен и приложим закон. Този закон следва да утвърждава ценностите на свободното гражданско общество, към което България трябва да продължи да се движи. Тези стандарти са извлечени от международните документи и вътрешното българско право от най-висока степен, отнасящи се до въпросите на свободата на съвестта и религията. Те произтичат и от опита на свободните граждански общества, в които практикуването на религия, по начин уважаващ свободата на всеки, са доказали своята практичност и принос за обществен ред и благоденствие. Ето основните принципи, които препоръчваме да бъдат следвани при изработването на един бъдещ закон за свободата на религията:

1. Право на човешката личност: Свободата на религия e право на личността, а не е право на организация или юридическо лице. Държавата не може да създава условия за разрешителен режим за вярване, включително и като обвърже практикуването на вяра с религиозна институция.

2. Установеност: Свободата на религия и нейното изразяване са вече установени в българското вътрешно право от КРБ и ЕКПЧ и Конвенцията има приоритет над Конституцията при противоречие. Един закон следва само да доразвива конкретни измерения на тези свободи, а не да ги преформулира и ограничава.

3. Недопустима е двойнственост в бъдещ закон за свободата на религията. Двойнствеността означава декларирането на свобода на вярата и нейното практикуване в една част от закона и последващото отменяне на тази свобода с противоречащи на пръвите норми и въвеждането на огранчиения.

4. Комплексно право: Свободата на религия е комплексно право във вътрешен и външен смисъл:

Във вътрешен смисъл—вътрешна същност на правото:

Основно право—едно от най-важните права за гарантиране свобода и достойнството на човешката личност

Абсолютно право—дадено не от държавата, а от Създателя[19]

Неотменимо право—никой не може да отнеме това право на личността освен чрез отнемане на живота на личността

Лично право—само човешката личност е носител на правото на свобода на съвестта и религия; организации и сдружения нямат душа, мисъл, те не могат да бъдат носители на това право.[20]

Във външен смисъл—взаимодействие с други права:

Свободата на религия и изразяването й се упражвнява в комплекс с други основни човешки права и свободи—свободата на словото, свободата на сдружаване, свободата на събрания, свободата на смяна на убежденията, свободата на получаване и разпространение на информация. Нарушаването на свобода на религия и нейното изразяване неминуемо води до ограничаване на едно или повече от тези други основни човешки права и свободи. Ограничавенето на свободата на съвестта и религиозната вяра е началото на установяване на деспотичен режим.

Обратно горе

5. Недискриминация: Религиозните убеждения не бива да бъдат третирани по различен начин от други убеждения. Създаването на религиозни сдружения не може да бъде подложено на по-тежък режим на възникване, сравнен с този на други сдружения, например атеистични.

6. Правен позитивизъм: Един нов закон по религиозните въпроси не може да бъде разрешителен и да регулира вярващите хора, израза на тяхната религия и техните организации. Позитивният подход в законодателството най-просто може да бъде формулиран като “всичко, което не е изрично забранено в закона, е разрешено”. В областта на религиозната свобода това е единствения правилен подход в демократичното общество.

7. Терминологията на основни понятия трябва да бъде съобразена с тази употребявана от ЕКПЧ и препоръките на европейските експерти. Термините следва да са ясно дефинирани и употребени последоветелно в целия закон.

8. Заглавието на закона следва да отразява целта му да доразвива вече закрепените свободи на съвестта и религията. Препоръчваме “Закон за свободата на религията в България” или подобно такова в същата посока.

9. Ограниченията на правото на свобода на религията следва да бъдат уеднаквени с изискванията и стандартите на чл. 9 от ЕКПЧ, така както препоръчват експерите от Съвета на Европа[21] (виж по-долу).

10. Правото на свобода на религията включва и свободата да убеждаваш другия, за да промени убежденията си и да се обърне към твоята вяра. Ясното формулиране на този аспект от свободата на съвестта ще анулира много конфликти в зародиш.

Тук следва да припомним и конкретните принципи, на основата на които експерти от Съвета на Европа изготвиха силно критичен анализ[22] на законопроекта за Закон за вероизповеданията от 38-то Народно събрание. При изработването и анализа на закон засягащ правото на религия европейските експерти са следвали следните принципи: (а) Основно право: според постулатите на чл. 9 от ЕКПЧ свободата на мисълта, съвестта и религията е една от основите на “демократичното общество”; (б) Право с много измерения: включва практикуването му сам, с други, при или без условията на сдружаване и правото да убеждаваш други; (в) Недискриминация: еднакво третиране на различните религиозни групи; (г) Държавата не дава оценка на религия и убеждения; (д) Автономия: ненамеса от страна на държавата при упражняването на правото; (е) Свободен избор на ръководство: държавата не може да определя дори принципите за избор на ръководсто за да осигури еклесиастично[23] единство; (ж) Правото подлежи на някои ограничения, които в демократичното общество (з) трябва да бъдат необходими: да има неотложна социална нужда за налагането им и (и) законни – предвидени в закон; (к) Плурализъм: напрежението между религиозни групи е неизбежна последица от демократичното общество и наличието на напрежение не означава елиминирането му чрез държавно уеднаквяване на мисълта, съвестта и религията.

Вземането на тези принципи предвид, в допълнение на изброените от нас, допълнително ще обогати разбирането на европейския модел на мислене при изготвянето на закон за свободата на религия. Българският законодател има уникалната възможност, черпейки от традицията на световните демокрации, да въведе правилата на свободното гражданско общество в България, като приеме един закон за свободата на религията, съобразен с международното право, вътрешното българско право на най-високо ниво и препоръките от експерти по свободата на религията.

Обратно горе

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Законопроектите на Цеков и на Милчев-Крикорян на могат да бъдат основа за приемането на закон за свободата на религията в България. Тези законопроекти, макар да приемат част от разпоредбите на Конституцията относно свободата на вярата, се характеризират с неприкрита двойнственост. Тя се състои в това, че въпреки записаните норми за свобода на религията от контрола на държавата тези документи изразяват назадничаво мислене, което формулира принципи за регулиране на религията и ограничаване на религиозната свобода.

Това е неправилна посока на мисъл и движение, когато става дума за приемането на един нов закон за свободата на религията в България. При приемането на подобен закон, същият следва да доразвива вече изведените принципи на свобода на вярата, закрепени в Българското законодателство от най-висок ранг. Тези принципи са и конкретни норми на Конституцята и ЕКПЧ чл. 9, които важат на цялата територия на Република България. Един бъдещ закон по тези въпроси следва наистина да е закон за свободата на религията, а не пореден неуспешен опит за “закон за вероизповеданията” с привкус на минали идеолгии, които потискат религиозната свобода.

За да стане един такъв закон реалност и за да бъде добър закон, българският законодател следва да се освободи от мисълта, че религията е убеждение, което подлежи на специален контрол. Напротив, свободата на съвестта и религията има нужда от специално насърчаване заради мрачните традиции на потискане на релгията, които България има. Митът за вярващия човек, който е обществено неадекватен или злонамерен, е лъжа, която трябва да бъде изоставена в нашето общество.

На второ място, законодателят трябва да се съобрази с теоретичните и практически препоръки на експертите от Съвета на Европа, които идват от определено по-демократична традиция в областта на религиозната свобода[24]. Успехът на Западното общество е свидетелство само по себе си, че религиозната свобода не заплашва устоите на едно общество, а напротив—помага за неговото благоденствие.

В крайна сметка, приемането на закон за свободата на религията не е от значение за трайното установяване на истинска религиозна свобода в България. Религиозната свобода е регламентирана достатъчно добре от Конституцията и ЕКПЧ. Нужно е, единствено, да се регламентира пререгистрирането на вече съществуващите юридически лица на така наречените “вероизповедания”, регистрирани по Закона за изповеданията от 1949 г., в юридически лица по Закона за юридическите лица с нестопанка цел. С това ще се сложи край на третирането на религиозната вяра и на вярващите хора като някаква особена прослойка. Запазването на една структура към МС като Дирекция за свободата на религията може да бъде оправдано само с цел проучване на тенденциите на развитие на различните религиозни вярвания и да представлява държавата при нейните усилия да насърчава климат на разбирателство между различните групи.

Колкото и радикално да звучи тази перспектива—отсъствие на всякакво регулиране на съвестта и релгията—тя е осъществима и правилна посока. Държавата и без друго не може да контролира съвестта на хората, достатъчно е тя да осигури ред и граждански мир.

Една от водещите демокрации, тази на САЩ, съществува на основата на този именно принцип—хората там не са контролирани от държавата заради вярата им, а заради тяхното поведение и то, само когато то наруши закона. Регулирането на свободата на религия в САЩ е много ограничено, без това да означава, че липсва непрекъснат обществен дебат (и съдебни спорове) за това, докъде се простира религиозната свобода.[25] Но в този дебат отсъстват държавата и нейният административен апарат като механизъм за оформянето на мироглед. Този модел, макар и далечен, е принципното състояние на правен позитивизъм в цивилизации където има гражданско общество. Тоест, в гражданското обещество хората не разчитат на държавата за всичко, а се чувстват свободни и отговорни сами да управляват делата си в уважение на закона. От друга страна—държавната институция не се страхува от това, че гражданите, които управлява, са свободни и могат да взимат самостоятелни решения в области от живота, в които държавата не е компетентна.

В този сценарий на тотално доверие към съвестта на хората и упражняването от тях на тяхната вяра, дори да има закон за религията, редно би било той да урежда ограничен брой въпроси. Например, връщането на имотите на съответните религиозни групи от държавата и преобразуването на така наречените “вероизповедания” в юридически лица с нестопанска цел, регистрирани по общия ред. Този режим ще гарантира свободата на религия в България, ще я изведе по-близо до цивилизациите на гражданските общества и ще повиши отговорността на гражданите и хората с друг имиграционен статут и техните организации в живота и във вземането на решения в обществото.

И не на последно място—ще се увеличи доверието на хората в държавното управление на страната. С либерализиране на режима от контрол към свобода на религията, управлението ще покаже, че не се страхува от съвестта и убежденията на хората и се грижи за тяхното израстване като личности—свободни и отговорни.

Обратно горе

София, Май 2002

Центърът за религиозна свобода е проект към Доор ъв хоуп интернашънъл—международна християнска благотворителна и правозащитна организация.

За автора: Виктор Костов е адвокат по въпросите на релгиозната свобода, докторант по християнска мисия и религиозна свобода във Fuller Theological Seminary, Лос Анджелес, Калифорния, САЩ, директор на проекта Център за религиозна свобода при Доор ъв Хоуп Интернашънъл—международна християнска благотворителна и правозащитна организация. Автор на материали по въпросите на релгиозната свобода и отношенията църква-държава в САЩ и България.

Авторът на доклада изказва благодарност за съ&#